Хоуп   Лежа върху твърдия матрак , потънала в мисли. Не съм спала от две денонощия и клепачите ми постоянно се затварят. "Не!- крещя на ум и отново отварям очи". Не искам да заспя. Страх ме е какво ще сънувам. Всеки път е напълно различно и в същото време толкова еднакво. Различни са историите, лицата, животът. Еднакви са смъртта, мъката, загубата и отчаянието. Не е ли странно как хората искат неща, а когато ги получават, те им носят само нещастие и хората съжаляват, че са ги пожелали дори за секунда? Е, при мен се получи така. Имах всичко, но исках още и още... и накрая ги загубих.   Тръскам глава и няколко сълзи изхвърчат на пода. Подсмърчам и се ядосвам сама на себе си. Попринцип не съм ревла. Забивам нокти в крака си и се успокоявам. Клепачите ми изведнъж натежават. Дори не успявам да си помисля какъв ужас ще сънувам тази нощ и кошмарът ме сграбчва в острите си нокти и ме завлича надолу...   Озовавам се пред Къщата, заобиколена от иглолистната горичка. Духа силен вятър и проклинам лекото си облекло. Представям си как съм се обгърнала с топло зимно яке, но нещо не се получава. Наоколо цари мрак и единствената светлина идва от жълтата пълната Луна високо над главата ми. Чувам шум от стъпки по сухите клонки и листа, затова се обръщам. Пред мен стои една стройна слаба фигура с тъмни дрехи и качулка на главата. Вятърът я размята натам - насам и накрая тя пада назад, откривайки слабо момчешко лице със светла кожа, гарванво черна коса и пъстри очи. Устните му са леко извити в усмивка и ме гледа предизвикателно. От благоприличие би следвало да се изчервя и да сведа поглед, но аз не го правя. Нещо ми подсказва, че не бива. Продължаваме да се гледаме втренчено още малко и непознатият отклонява поглед към вратата на Къщата. Като по часовник тя се отваря и оттам излиза момче, копие на първото само че носи бяла риза и сини дънки. Зад него грее силна лампа и сянката му пада точно пред мен, в ръката си държи дълъг бронзов меч.   Първото момче прави крачка напред и казва високо:   -Къде е тя? Моля те, трябва да я видя!   Второто отговаря с мрачно изражение:   -Тя не е тук, върви си!   -Н-не ти вярвам, моля те, пусни ме да вляза- гласът му се разтреперва.   -Не е тук, разбра ли ме? Нея вече я няма и вината е твоя! Не ти стигаше само да знаеш, че е тя ти принадлежи... трябваше да я унищожиш, както правиш с всичко, до което се докоснеш!- изкрещява момчето и размахва оръжието си   Късмет или не, мечът се забива дълбоко в сърцето на момчето с тъмните дрехи и те се напояват с тъмна, гъста кръв. Болката избухва внезапна и заслепяваща и падам на земята, погълната от агония. Гърдите ми се надигат и спускат болезнено и бавно, а сърцето ми изхвърля и последните ми литри кръв през огромната зееща рана. Силата ме напуска и клепачите ми се затварят. Поемам дъх за последно и усещам как нечии студени пръсти се вплитат в моите...   Събуждам се задъхана и плувнала в студена пот. Веднага свеждам поглед към гърдите си и въздъхвам облекчено. Просто сън. Сядам в леглото си и стоя неподвижно, докато пулсът ми не се успокоява. Оглеждам се и забивам поглед в часовника на стената. 4:04. Има малко по-малко от три часа до началото на закуската. Време е за разходка.   Чичо Майкъл ми забрани да излизам сама първите няколко месеца, за да "не взема да направя нещо". Не че го послушах. Взех ключа за входната врата от Джесика- една от най-добрите ми приятелки тук, и излизам почти всяка нощ. Помага ми да мисля.   Попринцип спя с бял потник и без сутиен затова само си нахлузвам черните къси панталонки с висока талия и тънък черен суичър за всеки случай. Взимам ключа от нощното си шкафче и внимателно излизам навън. Скоро вече вдишвам хладния нощен въздух и се усмихвам леко. Иде ми да изкрещя от малкото свобода, която имам, но се въздържам. Не искам да загубя и нея. Нощта е светла заради пълната Луна, която осветява всичко наоколо. Лесно намирам пътеката към Езерото и забързвам по нея. След десетина минути приятно бързо ходене виждам пясъчния бряг. Поемам си дълбоко дъх и се затичвам натам с всички сили като събличам суичъра си в движение. Тичането, плуването и разходките ми донасят спокойствието, от което се нуждая за да продължа новия ден. Приближавам голямата скала, до която обикновено си оставям дрехите, мятам си суичъра и събувам панталонките. Макар че досега не бяха особено покрити, краката ми леко настръхват. С няколко бързи крачки стъпвам в обсега на хладните вълнички и чакам някоя да залее стъпалата ми. Не оставам разочарована задълго и започвам да навлизам все по-навътре и по-навътре, докато вече не усещам дъното под краката си. Потапям вече мократа си глава и започвам да плувам.   Сигурно стоя във водата около час, когато решавам, че е достатъчно. Насочвам се към скалата(по нея се ориентирам попринцип и затова тръгвам именно оттам) и скоро започвам да чувствам дъното. Хубавото на този ранен час е, че попринцип няма хора. Е, попринцип. Водата вече стига до средата на бедрата ми, когато чувам шум, идващ иззад скалата. Оглеждам се и напрягам слух. Дори не забелязвам, че съм застанала на едно място. След няколко минути мълчаливо очакване иззад камъка изскача фигура и спира точно пред купчината дрехи, като се втренчва в тях . Едва успявам да потисня писъка си на изненада. Какво за бога? Точно преди да се провикна и да попитам какво по дяволите прави човек насред гората в шест часа сутринта се сещам, че не очаквах да видя никого. И съм само по гащи и бял потник, мокър, без сутиен. Руменината завладява бузите ми и се чудя какво да правя. Въздъхвам явно прекалено тежко, защото непознатият ме чува и светкавично се обръща. Ръцете ми моментално се изстрелват нагоре и се скръстват пред гърдите ми. Поглеждам човека в очите и ахвам от изненада. Много прилича на момчето от съня ми, но очевидно е с няколко години по-млад. Пъстрите му очи са втренчени невярващо в ръцете ми и виждам как също поруменява леко. Събирам цялото си останало достойнство и с бърза, наперена крачка излизам от студената вода и се насочвам към купчината дрехи. За жалост момчето е точно пред нея и е твърде шокирано, за да помръдне. Прокашлям се и казвам, все още с ръце на гърдите:   -Хм.. извинявай, но може ли да си взема дрехите?   Непознатия тръсва глава сякаш да премахне съня или нещо такова и ми прави път като сочи с ръка. Сконфузено вдигам дрехите от земята и се обръщам с гръб към момчето. Обличам се възможно най-бързо и изведнъж цялата настръхвам при допира на ледения вятър до голите ми крака. Придърпвам суичъра максимално надолу и вдигам поглед към момчето. То учтиво ми е обърнало гръб и е зареяло поглед в далечината. Прокашлям се и той се обръща. На лунната светлина в косата му се прокрадват сребристи нишки, а очите му стават дори по наситени. Когато мърда глава цветът им се сменя. Сиво-зелено-синьо. Трите цвята се смесват и образуват две наслади за очите. Чуждите всмисъл.   -Ъм, окей, неловко...- проговаря тихо, но мелодичния му глас стига до ушите ми и лекичко ги гали.Разсмивам се и той с усмивка продължава: Аз съм Джейсън... Джейс.   -Хоуп, приятно ми е- проговарям.   -Хубво име.Бих казал нещо перверзно, но ще те уплаша, че някакъв психопат се разхожда из гората в търсене на...полуголи момичета?-проговаря несигурно   Разсмивам се(отново) и си помислям, че ако знаеше на какво са ме тренирали нямаше изобщо да припари до мен, но вместо това казвам:   -Е, такъв ли си?   -А?   -Психопат, разхождащ се наоколо?   -А? Не, всъщност...   Не довършва защото от храстите тромаво излиза момче, досущ като Джейс, само че с различни дрехи.   -... с брат ми и двамата сме психопати- продължава Джейс в опит да ме разсмее. И за моя изненада успява.   Второто момче гледа втренчено голите ми крака и се изчервява като домат. Зад гърба му забелязвам как слънцето започва да изсветлява цветовете на нощта.Трябва да побързам.   -Уилям, приятно ми е- казва второто момче и ми подава ръка.   Поемам я и леко я разклащам.   -Добре, беше ми приятно да видя двама откаченяци рано сутрин, но трябва да се прибирам, така че...   Косата ми е разпиляна около лицето затова я събирам и слагам на дясното си рамо. Джейс поглежда лявата ми ключицата ми и се ококорва,гледайки надписа върху й.   -Чакай малко, това...татуировка ли е?   -Да-а-а, е, и?- отговарям. Тази татуировка е задължителна част от обучението ти в Къщата. За да различаваме"своите" всички си татуираме "Луната изгрява за всички" на латински. Още нямам никаква представа как се чете.   -Защо я имаш?- намесва се и Уилям с плах глас   Джейс произнася нещо много тихо и не мога да го чуя, но тези двамата започват да ме притесняват. А аз попринцип не-се-притеснявам-от-нищо.    -Какво каза?-питам и правя едва забележима крачка назад   -Луната изгрява за всички. Защо я имаш?   Мълча. Може би съм шокирана, че преведе латински за бога и още повече, че изобщо не бива да говоря затова. Попринцип. Отдръпвам се още малко и се напрягам. Готова съм да избягам и се подготвам да спринтирам. Тъкмо да тръгна и Джейс много, много тихо ме пита:   -Да не си дете на Лунната богиня?   Замръзвам на място. Какво по дяволите? Откъде може да знае такива неща. Освен ако...   -Вие също сте нейни деца- казвам с въздишка. Да не сте дошли при Майкъл?   Двамата съвсем се объркаха.   -Търсим Къщата. Не знаем дали собственикът е Майкъл, но... ти знаеш за какво говорим- казва Джейс уверено и оголва и своята ключица. По нея личи тънкият черен надпис, същият като моя, но като че ли е писан от друга ръка.   Слънцето наистина не се шегува. Вече е с педя на хълма.   -Е, ще ни заведеш ли?- пита плахо Уилям   Замислям се как ще ме накажат в Къщата задето съм излязла сама и посреднощ и се връщам с някакви непознати, които може и да са, а може и да не са деца на богинята.   -Добре-казвам след малко. Ще ви заведа.   ***   Когато стигаме Къщата вече е към седем часа. През целият път мълчанието бе много неловко въпреки опитите ми да проведа нормален разговор. Или поне максимално близко до нормалното.   Въздъхвам тежко и отключвам входната врата. "Моля ти се Боже, дано Майкъл не е..." Отварям тежката врата от тъмно дърво и пред прага стои чичо със скръстени ръце и буреносно изражение. "Мамка му" .Точно преди да предупредя момчетата зад мен те се шмугват и припадат мигновено. Скачам да ги хвана, но телата им тежко падат на мраморния под. Въздъхвам и поглеждам Майкъл с периферното си зрение. Изглежда изненадан.   -Хоуп... Какво по дяволите значи това?    Сега е мой ред да го погледна учудено как сочи припадналите братя.   -Те...май са деца на Лунната богиня- казвам тихо   -Май? Май?! - изглежда бесен макар да не разбирам защо. Нали прибираме всяко дете, което носи знаците? Знаците!   -Провери им очите- казвам мигновено   -Моля?   -Очите, цвета им!    -Трябва да ги изчакам да се събудят. Докато спят са нормални.   -И кога ще стане това?- вече се изнервям   Майкъл търка замислено брадичката си:   -До четири дни максимум.   -Четири дни?   -Мхм. Любимото ти число- усмихва се.И за тези четири дни ти ще се грижиш за тях- казва чичо сериозно.   Стъписвам се и го поглеждам директно в очите. Той ме гледа със строго изражение, което казва "направи го или ще те накажа задето излезе и ми донесе тези проблеми". Въздъхвам и се проклинам наум. Да ги бях оставила пред вратата та да кажат, че са намерили мастото сами. Четири дни за бога. Чувам гласа на Майкъл, който кънти в мислите ми:   -Иди се преоблечи. Те ще те чакат в Болницата.    Въздъхвам дори по-дълбоко и се отправям към стаята си като им хвърлям последен поглед. "Поне са красиви" мисля си аз. Май откачам, но Джейс като че ли се усмихна в съна си. Да, определено откачам.   Стигам до стаята си много бързо, защото е близко до вратата и поглеждам номера отгоре за всеки случай(веднъж нахлух в грешна стая).Отварям вратата със замах и влизам вътре. Затварям след себе си с крак и веднага усещам как студения въздух от прозореца прониква в костите ми. Забравила съм, че съм мокра. Бързо отскачам до гардероба, взимам си една голяма пухкава кърпа и влизам в банята. Помещението не е голямо, облицовано с бели и сини големи плочки, бяла мивка, тоалетна и душ корито. За сам човек е просто идеално. Заключвам вратата, макар че няма кой да влезе, но все пак нямаше и кой да дойде на Езерото в шест сутринта, така че за всичко си има първи път. Оставям кърпата на закачалката до душа, затварям пердето и пускам водата. Бързо се дръпвам, защото първоначално струята винаги е студена и когато започва да се издига лека пара протягам ръка. Окей, идеална е. Влизам под стуята вода и се озовавам в един приятен свят на топлина... и след 30 секунди отново изстивам. Така става всеки път. Дори най-горещата вода, която би трябвало да изгори кожата ми не успява дори да стопли късовете лед в сърцето ми. Откакто съм тук нищо не успява за повече от минута. След като решавам, че зачервената ми кожа е топла, излизам, овивам се с кърпата и се насочвам към стаята си. Слънчевите лъчи нахлуват през отворения прозорец, оставяйки светли петна по пода. Отварям едно от чекмеджетата на гардероба си и изваждам някакъв потник и къси панталонки. В Къщата е винаги топло така че няма проблем. Обличам си белия сутиен и гащи като го правя възможно най-бързо. Според часовника е осем . Време за закуска. Излизам от стаята си и я заключвам. Споменах ли, че съм леко параноична?   Столовата е в края на коридора и в дясно, така че се насочвам натам. Отварям вратата и гласовете веднага продънват ушите ми. Всички тук са толкова ранобудни. Стаята е почти пълна, а не са дошли и половината хора. Въздъхвам и се запътвам към шведската маса. Както и предполагах цялата е пълна с пухкави черни и бели хлебчета(не сме расисти), топени сиренца, яйца, сокове, пържени филийки, палачинки и гофрети, шоколадови бонбони и сладкиши, абе общо взето каквото се сетиш само без здравословна храна. Тя няма място тук. Взимим си няколко гофрети, малко бурканче "Нутела", лъжица и сок. Слагам всичко на една червена табла и заставам на място. Затърсвам с очи някакви признаци, че Джесика, Мелъри и Даниел са тук, но не ги виждам. Леко се напрягам, когато нечии ръце закриват очите ми и познат глас прошепва:   -Седим на масата вдясно.   Въздъхвам и Мел пуска очите ми. Прегръща ме като внимава с храната и ме повежда през тълпите от хора. Половината ме зяпат, но аз се правя, че не забелязвам. Повечето се страхуват от силите ми. А останалите, че съм "племенничката на Майкъл". Все тая. Единствените дето не им пука са тези две идиотки на масата. И Дани. Той не ме харесва особено, но общо взето е взаимно. Върти се около нас, заради Мел. Не че тя си го признава, но май тя също има нещо...   Когато се приближавам Джес и Дани са потънали в сериозен разговор, но като вижда Мел очите на момчето веднага грейват.Тя му се усмихва и сяда, а той ми се плези. Отвръщам му. Прегръщам Джес.   Така. Стоп за малко. Джесика е не особено високо, но слабо момиче с "яки гърди и дупе" както се изрази един наш познат. Все тая кой. Косата й е един вид уникална- отгоре е на вълни, а отдолу направо се завихря в перфектни букли. Черна е, стига до средата на гърба й и има тъмно син кичур. Този неин известен кичур й е донесъл какви ли не тъпи прякори от плиткоумни идиоти. Но тя си го харесва, ние също така че на кого му пука? Кожата й е много бяла, попринцип очите й са с шоколадов цвят, но сега са искрящо гарваново черни като косата й. Когато всеки от децата на Лунната богиня влезе в Къщата очите му се променят както е истинската му същност или нещо подобно. Така че да, Джес е черна като въглен(нищо против към по-тъмните раси). Въпреки, че си мислите "о, черните очи са лошо нещо" въобще не е така. Джес е мила, всеотдайна за хората, които си заслужават, винаги готова да помогне, има уникален усет за музика и свири на китара просто божествено. Забавна е и може да ти оправи настроението за точно четири секунди. На всичкото отгоре е и пълна откачалка, която може да крещи пред стотици хора с цяло гърло, че обича еднорози.   Затова пък Мелъри е тотално различна. Е, не баш. Тя е малко по-висока от Джесика, пак онова момче се изрази много ласкателно и за нея. Според мен е прав. Нищо, че каза същото и за мен. По телосложение и трите сме клечави. Така та Мел е с тъмно руса коса(която много ми харесва), стигаща малко под средата на гърба й, леко рошава през повечето време, вълниста. Ние й казваме просто "гръмнал бойлер". Попринцип очите й са много светло сини, но сега са (добре де, не е много откачено) огненочервени, което допълнително подчертава зениците й. Дори не знаех, че е възможен такъв цвят, но все тая. Кожата й е много, много светла( в сравнение с нея Снежанка си има бая тен). Мел има лек белег под долната устна, който почти не личи. Естествено, тя го мрази, макар че според мен и Джес( а и 100% и според Дани) само я прави още по-хубава. Мелъри си пада леко злобничка понякога, но има хубаво чувство за хумор, може да те обиди и да ти каже колко те обича в рамките на едно и също изречение(ето сега например би ме нарекла "любимата ми овцевъдка" или нещо от този род). Има ужасен смях, но затова пък моят е отвратителен, така че тя си е направо супер. Рисува като професионален художник, макар че никога не би си го признала. Леко е срамежлива пред нечии родители, затова е хубаво, че тук няма такива.   Та обобщено и двете са тотално и напълно откачили идиотки, чиито (в повечето случаи тъпи, не в лошия смисъл)идеи ме изумяват. Затова ги обичам. За разлика от тях Даниел е момче( леле каква изненада!). Има тъмна къса коса, която малко се завива по краищата, тъмни очи, чийто първоначален точен цвят не знам(според Мел са били тъмно кафяви), но сега са с цвета на море. Още притежава изключителни леко щръкнали уши и (отново според Мелъри) "прекрасна мила усмивка". Попринцип по характер си пада леко и елегантно злобен, но с Мел се държи много по-мило отколкото с нас (нищо, че в началото мяташе шишета по нея, което си е дълга история). Те двамата са просто един за друг. Буквално. Толкова си приличат, но са и толкова различни, че чак е сладко. Той я кара да се усмихва повече. Това ми е достатъно.   Така. Край на стопа.   Около мен все още се носят различни гласове, докато бавно сядам на стола си, но този на Мел изпъква сред останалите с думите:   - Хей, чухте ли, че са пристигнали двама нови? Били братя, близнаци.   Умът ми моментално отлита при тъмнокосите красавци и Езерото. "Мамка му, трябва да отида в Болницата" Явно потъвам дълбоко в мисли, защото ми отнема известно време да осъзная, че Джес маха с ръка пред лицето ми и нзовава името ми. Намръщвам се и я поглеждам. Момичето ме наблюдава с нескрито любопитство и не след дълго пита:   - Хоуп, има ли нещо?   Замислям се за момент и казвам:   -Аз ги докарах.   - А? В смисъл?   Повтарям търпеливо цялото изречение и добавям:   - Пак излизах през нощта, е беше по-скоро сутрин, но все тая. Отидох до Езерото и ги намерих на брега, до скалата. Доведох ги, а Майкъл ме чакаше във фоаето. Тея двамата взеха, че припаднаха и ги откараха в Болницата за всеки случай. Майкъл каза, че аз ще се грижа за тях, докато се оправят.   Всичко това казвам със забит в масата поглед. Леко вдигам очи и срещам три тотално различни погледа: Дани е безизразен и тотално незаинтересован, Мел е озадачена, а Джес разтревожена. Преди двете ми приятелки да ме залият с въпроси от сорта на: "Защо си ги довела тук? Ами ако не са като нас?" ставам, избутвайки стола назад и казвам:   -Аз ще тръгвам. Ако ви трябвам съм в Болницата.   Насочвам се към отрупаната с храна маса и слагам по четири от всичко на една табла. Тея двамата все ще са гладни по някое време. След като съм набрала и от последния вид храна взимам три чаши сок и се отправям към изхода. Отварям вратата с лакът и се насочвам надолу по коридора и вляво. Почуквам с крак на двойната врата с леко олющен надпис "Болница" и нарисуван червен кръст и чакам. След минута ми отваря някакво момче на около десет с шоколадово кафява коса и невинни, искрящо зелени очи. Поглежда към таблата в ръцете ми и кимва. Придържа вратата докато вляза и се насочваме към някоя от първите стаи. Тук всичко е толкова бяло. Като в истинска болница. Вътрешно потръпвам при спомените, които нахлуват, но бързо ги отпъждам. Те не ми трябват точно сега.   Момченцето пред мен ме оставя в стаята и излиза. Вратата се затваря с леко хлопване. Оглеждам белият таван и стените, после и лежащите един срещу друг братя в легла, покрити с болнични чаршафи. До всяко от тях има масичка и решавам да оставя равно количество храна на всеки, като си взема по някой и друг сладкиш. На закуска забравих да хапна. Бях твърде заета с това да избягам възможно най-далеч от приятелите ми. Извод. Аз съм тъпа.   Първо се насочвам наляво и оставям храната до леглото. Поглеждам момчето с периферното си зрение, сякаш сега ще се събуди и ще ме завари да го зяпам. Това май е Джейсън. Забелязвам, че има лек белег под долната устна във формата на хоризонтална светкавичка, точно където има и Мел. Интересно. А момчето е хубаво. Има някакво тайнствено излъчване на благородник. Сякаш усмивка леко повдига крайчетата на устните му докато спи. И сега съвсем се убеждавам, че съм луда. Бързо се насочвам към другия край на стаята, където лежи Уилям. Той няма това излъчване като брат си. По-скоро кротка невинност примесена с добродушие. Отбелязвам си, че нама белези. Съвършен е... Но аз предпочитем несъвършенствата. Усмивка огрява лицето ми при тази мисъл и аз оставям храната. След като съм свършила с "работата" си придърпвам един стол и крада няколко сладки неща от всяка чиния. Поставям стола точно пред металната рамка на леглото на Джейс. То е същото като всички в тази болница- светло дърво и поставени между две греди успоредни кръгли пръчки, които образуват т.нар. "рамки" от горната и долната страна. Поставям краката си на метала и хладнината попива в кожата ми. Леко потръпвам и се облягам назад. Въздъхвам и се чудя какво да правя. Още в първия миг ме осенява гениална идея и вадя телефона от джоба си. Набирам Майкъл и след няколко сигнала свободно най-сетне ми вдига.   -Какво?- пита буботещ глас   -Какво какво?- изчуруликвам с престорено детски глас   От другата страна на линията се чува тежко въздъхване и чичо с надежда пита:   -Какво какво..какво?   Усмихвам се и заговарям по същество:   -Какво се предполага да правя сега? Тея двамата май са в кома, а аз седя като пън тука.   Чувам или по-скоро усещам смеха му, когато казва:   - Еми то пъна не е далеч от истината...   - Това смешно ли трябваше да бъде?   Гласът му става мрачен, когато казва:   - Четири дни. Стой с тях, каквото и да става. Ако те видя където и да е без поне единият от тях за тези четири дни ще те накажа заедно с приятелките ти задето си излизала. Не ме интересува коя от двете ти е дала ключа, но го считай за предупреждение! Ако си подадеш изящното луничаво носле навън без "придружител" по друга причина освен тоалетна ще има жестоки наказания, ясен ли съм?   Направо усещам яростта му като хиляди ножчета в ухото ми. Въздъхвам възможно най-театрално и шумно, като питам с пропит от надежда глас:   -Ами ако се събудят по-рано?   -Същите правила. Нещо друго?   -Хм... щом ще стоя тук толкова дълго ще ми донесеш ли листа и химикалка? Може и молив- чувам как тихо нарежда на някой да ми ги донесе. А и още нещо... според теб имам изящен нос?   Чувам как шумно въздъхва и затваря телефона.    -Ами отговор?- промърворвам на черния екран   Оставям го на по-близката масичка и забивам поглед в тавана.   ***   След петнайсетина минути тъпо гледане в една точка на вратата се почуква и в тихата стая влиза Джес със синя тетрадка, химикал и молив в ръка. Свалям крака от леглото и сядам нормално като приковавам очи в нейните. Изправям леко гръб и чувам или по-скоро усешам лекото пукане не гръбнака ми. Джес оставя пособията на по-близкото шкафче и вдига поглед към мен. Гледа ме с напълно черни ириси, които се сливат със зениците и ми се струва разтревожена. Усмихва ми се слабо, а аз се размърдвам на стола и забивам поглед в пода. Чувам скрибуцане по пода и след минута Джес седи до мен на другия стол.   -Хоуп? Сериозно, какво ти е?   Иска ми се да искрещя" Какво ли? Аз съм жива, а те - не и вината е моя! Не мога да имам пълноценен живот без тях, а и най-малкото не искам!", но си мълча. Не ми се правят сцени сега, а и попринцип. Джесика и Мелъри знаят какво ми е. Това стига.   Още усещам погледа на Джес, забит в мен и вдигам очи. Гледа ме с онзи поглед- сякаш ми е майка и може да оправи всичко. Но майка ми е мъртва, а аз знам, че нищо не може да се оправи. Така че, шанс.   -Нищо ми няма - лъжа най-накрая.   Джес въздъхва, защото и двете знаем истината.   -А какво беше това на закуска?   -Съжалявам Джес, наистина. Кажи го и на Мел и Дани. Просто Майкъл ме хвана, че излизам и ме наказа да стоя с тея двамата- леко побутвам Джейс, който просто се обръща на другата страна. И сега няма да мога да излизам, а знаеш как ми се отразява това.   И двете се усмихваме при спомена за изпочупени чинии и крещящата аз посредата. Джес се навежда и ме прегръща, прошепвайки в ухото ми:   -Чакам те в осем в моята стая, окей?   Кимам леко и тя се насочва към изхода с бърза крачка. Наблюбавам я, когато стига до изхода се обръща и казва с насмешлив глас:   -Надявам се да сме удовлетворили желанието ви, милейди.   Сочи ми тетрадката и аз се размивам. Тя излиза от стаята с престорен поклон.   Дълго гледам захлопналата се след Джес врата преди да посегна към пособията на масата. Всяка от нас има уникален талант и способност. Способностите са възможността на всеки от нас да прави нещо различно от всеки друг по света. А таланта ни си е природен: Джес свири, Мел рисува, а аз пиша. Да, знам най-тъпото се е паднало на мен, но аз съм си щастлива. Тъй че не, не ми пука.   Вдигам крака отново на рамката на леглото.Отварям тетрадката и я разлиствам с надеждата да вдшам успокояващия аромат на нова хартия. И не оставам разочарована. Хващам химикалката и махам капачката. Пробвам дали пише и цветът, естествено, е черен. Обожавам да пиша с черно. Не знам защо. Оглеждам се наоколо и една мисъл се върти в главата ми: " За какво да пиша и как да започна?". Добре де, две мисли. Погледът ми попада на спящото пред мен момче и химикалката сама тръгва по листа. Започвам да го описвам детайл по детайл. Тръгвам от меката гъста коса, минавам през евентуалния вкус на плътните му устни и стигам до слабото му тяло, очевидно не виждало фитнес. Не че нещо, но Къщата е пълна с яки мускулести момчета, а този тук... ами просто не е сред тях. Разсмивам се на собствените си откачени мисли. Само че не мога да спра. Започвам да се смея на висок глас и осъзнавам колко е била тиха стаята досега. Не съм длъжна да пазя тишина, нали? Смехът ми достига библейски размери и ме заболяват корема и устата, но не спирам. Прекатурвам се от стола и тупвам на пода, заливайки се от най-дългия смях, който съм имала от месеци. Правя опит да стана като се хващам за чаршафите, но те се изхлузват от леглото и падат на купчинка до мен. Секунди преди тежкото тяло на Джейсън да падне върху ми осъзнавам какво става и се приготвям за сблъсъка. Цялото ми тяло се стяга и когато главата ми се удря в нечие чело, раменете ми в пода и колената в нечии бедра мога да се нарека готова. Ударът ми изкарва въздуха и започвам да дишам накъсано. Опитвам се да разкарам тежестта от себе си, но без особен успех. Усещам как Джейсън се размърдва и леко простенва. Главата му е до моята и се обръщам наляво, за да видя как клепачите му потрепват и мъчително бавно се отварят. "Доста неловка ситуация, отново- мисля си". Момчето се оглежда и изведнъж ме забелязва, все едно току - що съм се появила от нищото. Очите му са променени. Сега са черни като зениците, само че из целия ирис са се разпръснали милиони звезди. Изглежда сякаш някой е отрязал късче нощно небе и го е сложил в очите на Джейс. Ахвам от вида на тези бездънни ями и се замислям как да ги опиша с думи в синята тетрадка. Момчето се обляга на лакти, все още лежейки върху мен и ме поглежда право в очите. Пулсът и дишането ми се ускоряват, дланите ми се потят. Намествам се възможно най-удобно, въпреки че върху мен има друг човек Крайчетата на устните му се повдигат леко като за усмивка, когато ме пита с мелодичен глас: - Защо, за бога, лежиш под мен?

ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА КОМЕНТИРАТЕ.